Моята първа публикация :)

Липсват ми часовете по литература, където бях ненадмината по разтягане на локуми, разсъждения, които бяха провокирани единствено от разкази в междучасията. Никога не четях книгите, които трябваше, винаги Стеф ми ги разказваше преди часа и аз обожавах да говоря и супер много да импровизирам (при положение, 4е нищо не четях). Най-хубавото е, че госпожата никога не се осъмняваше в моята подготовка, а другите винаги ги хващаше, ако не са чели. Всичко това толкова ми липсва, чувствах се някак по-изобретателна от другите, а учителката ми постоянно ме обсипваше с комплименти и ми вдъхваше увереност за моя потенциал. Сега се чувствам някак уязвима, иска ми се да се върне времето в училище, където имаше кой да изисква от мен, да ме проверява, да ме напътства, да ми се кара. Зная, че в професионалното развитие на един човек старанието, заетостта, натрупването на знания са задължителни елементи също, както в училище, но аз се страхувам, чувствам се още несигурна, предпочитам да имаше някой учител, непрекъснато до мен, както е в училище. А сега, на 22 години, трябва да се оправям сама в живота, със собствената си интуиция. А това ми се вижда толкова трудно! Кога ли ще порасна и ще се гмурна в необятието на живота без страх?!?! Кога ли ще спра да съм наивна ...